След задълбочено обсъждане и провеждането на множество съдебни заседания, в края на миналата година Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии на Върховния касационен съд постанови решение, което да уеднакви съдебната практика по въпроса „Какво следва да е необходимото съдържание на пълномощното, за да е налице валидно упълномощаване за разпореждане с имущество на упълномощителя?“ Мнозинството прие, че е достатъчно да бъде изразена и формулирана общо волята на упълномощителя за овластяване на пълномощника да извършва разпореждане от негово име, без да е нужно да се конкретизира точно видът на сделката, която следва да извърши, или нейните елементи – цена, имот, купувач. Само когато правна норма изрично установява определени изисквания относно необходимото съдържание на даден вид пълномощно, то следва да отговаря на тях.
Тълкувателното дело беше образувано още през 2014 г. поради наличието на противоречива практика на ВКС по поставения въпрос. Застъпниците на едната теза приемаха, че за сделки с недвижими имоти се изисква да бъдат посочени както конкретно видът на разпореждането, така и съществените елементи на договора като имот, цена, страна по сделката и т.н. При липса на изчерпателно записване се приемаше, че не е ясно изразена волята на упълномощителя, съответно извършеното разпореждане е без представителна власт по смисъла на чл. 42, ал. 1 от ЗЗД. Другата теория гласеше, че пълномощното следва да е по-общо, а за неуредени клаузи по договора пълномощникът носи отговорност пред упълномощителя си, без да се опорочава сключената сделка.
Само върховните съдии Веска Райчева, Дияна Ценева, Емануела Балевска и Бранислава Павлова подписаха решението с особено мнение, което от своя страна не се отразява върху неговата приложимост и задължителна сила. Те смятат, че за да е валидно пълномощното, в него трябва да се съдържа информация относно конкретни по вид сделка или действие на разпореждане, както и общо видът разпореждане – възмездно или безвъзмездно.
Част от мотивите на мнозинството са, че българското законодателство не урежда изрични изисквания към съдържанието на пълномощните, както и не ги разграничава или класифицира според това дали са дадени за извършване на разпоредителни сделки (напр. сключване на договор за продажба) или за извършване на такива за обикновено управление на имущество (напр. сключване на договор за наем); упълномощаването е доброволен акт на упълномощителя, а обемът на представителната власт се определя от него съобразно доверието, което той гласува на упълномощеното лице; представителството по правило обслужва интересите на представлявания, поради което при упражняването на представителната власт пълномощникът е длъжен да се ръководи изключително от тези интереси и други.
При възприетия от законодателя в общата уредба на упълномощаването принцип на свободата на договаряне, върховните съдии приемат, че по пътя на тълкуване на закона не биха могли да поставят други изисквания към съдържанието на пълномощното за извършване на разпоредителни сделки и действия, тъй като такова тълкуване ще е без нормативна опора и с него би се посегнало на гарантираната от закона възможност упълномощителят сам и по своя преценка да определи обема и ограниченията на представителната власт, която предоставя на своя пълномощник.
В обобщение върховните съдии са записали, че извеждането по пътя на тълкуването на изисквания относно съдържанието на пълномощното, каквито законът не установява, не би увеличило правната сигурност в гражданския оборот, а напротив – съществено би застрашило правата и интересите на третите лица, които добросъвестно придобиват права по разпоредителни сделки, извършени чрез пълномощник на насрещната страна. Анализът на съдебната практика показва, че често очакванията на упълномощителя не се покриват с постигнатия от пълномощника му резултат при извършената от негово име на определена сделка. В такива случаи, в опит да отклони правните последици, настъпили директно в неговата правна сфера, упълномощителят би могъл да се позовава на „непълнотата“ – на липсата на „задължителен“ реквизит в даденото от самия него пълномощно и да претендира, че сделката или действието са извършени без представителна власт – извън нейните предели. По този начин той би търсил една неследваща му се защита, а третото добросъвестно лице би понесло последиците от една от най-тежките санкции в гражданското право – недействителността на сделката. Подобен резултат сериозно би застрашил правната сигурност в гражданския оборот, като пред правата на третите лица, които добросъвестно са договаряли с пълномощника и са се доверили на това, което упълномощителят е изявил в пълномощното, се предпочетат права на представлявания, каквито той няма. Рискът, който упълномощителят поема, избирайки своя пълномощник и очертавайки обема и границите на учредената му представителна власт, следва да се поема от самия него, а не неоправдано да се възлага на трето лице, което е действало добросъвестно.
автор: адв. Весела Велинова
член на екипа на КК „Велинов и партньори“
