Правото на справедлив съдебен процес в разумен срок е гарантирано от чл. 6, § 1 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), съгласно който всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на гледане на неговото дело в разумен срок. При нарушаване на това право гражданите и юридическите лица могат да търсят обезщетение от държавата за имуществените и неимуществените вреди, които са претърпели вследствие забавянето на производството. На национално ниво в България действа механизъм за обезщетяване на вредите от „бавно правосъдие“, който предвижда две вътрешноправни компенсаторни средства:
1. Административна процедура по Закона за съдебната власт
2. Иск по чл. 2б от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди
Дали е нарушено правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок следва да се преценява във всеки конкретен случай и в светлината на всички обстоятелства по делото. Основните критерии, от които следва да се ръководят компетентните български органи, са правната и фактическа сложност на делото, поведението на страните и техните процесуални представители в съответното производство, поведението на съответните власти и значението на делото за самия жалбоподател. Така например е възможно, дори и отделните етапи на производството да са имали разумна продължителност, общата дължина на делото да е в нарушение на изискването за разумен срок. Следва да се има предвид, че при преценка дали съответното производство е протекло в разумен срок, както и при определяне на размера на дължимото обезщетение, българските власти следва да действат в съответствие с практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). Особено богата е тя в сферата на присъждане на неимуществени вреди. В постановените от ЕСПЧ решения е залегнало разбирането, че съществува силна, но оборима презумпция, че прекомерната продължителност на делото причинява неимуществени вреди на засегнатото лице. Интересен момент е, че не са единични случаите, в който ЕСПЧ е присъждал обезщетение за неимуществени вреди и на юридически лица. Факторите, които според него следва да се вземат под внимание в този случай, са последиците за репутацията на дружеството, възникването на несигурност в процеса на взимане на решения, трудности и смущения в управлението, неудобствата и притеснението на ръководството. Нека да разгледаме накратко и основните характеристики на двете вътрешноправни средства за обезщетяване на вредите от „бавно правосъдие“.
Административна процедура по Глава Трета „а“ от Закона за съдебната власт.
Съгласно нея, граждани и юридически лица могат да подават заявления срещу актове, действия или бездействия на органите на съдебната власт, с които се нарушава правото им на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, когато те са страни по приключени граждански, административни или наказателни дела, или обвиняеми, пострадали и ощетени юридически лица по прекратени досъдебни производства. Заявлението следва да бъде подадено в 6-месечен от приключване на съответното „забавено“ производство, а държавна такса не се заплаща. Заявлението се подава до министъра на правосъдието, чрез Инспектората към Висшия съдебен съвет, който извършва проверка на всички обстоятелства по случая и съставя констативен протокол с резултатите от проверката. На основание изготвения протокол министърът на правосъдието или оправомощено от него лице се произнася по основателността на искането за обезщетение, в 6-месечен срок от постъпването му. При установяване на нарушено право на гледане на делото в разумен срок, се определя размер на обезщетението и на заявителя се предлага сключване на споразумение. Размерът на обезщетението следва да бъде съобразен с практиката на Европейския съд по правата на човека и не може да бъде повече от 10 000 лв. Изплащането на обезщетението се извършва на основание сключено с потърпевшото лице споразумение, а средствата се осигуряват от държавния бюджет. Сравнително кратките срокове за приключване на процедурата, в съчетание с липсата на задължение за плащане на държавна такса, се явяват окуражителен стимул за потърпевшите лица да потърсят защита на правото си на справедлив процес в разумен срок.
Исково производство по чл. 2б от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ)
Касае се за ангажиране на отговорността на държавата по съдебен ред, чрез иск за обезщетение до съда, който се разглежда по реда на Гражданския процесуален кодекс. Следва да се обърне внимание, че искът може да бъде подаден не само при приключило производство, но и при висящо такова. Абсолютно условие за подаване на иска при приключило производство, обаче, е да бъде изчерпана преди това административната процедура по реда на Закона за съдебната власт. В исковото производство лицето, което счита, че е накърнено правото му на съдебен процес в разумен срок, следва да докаже какви са имуществените и/или неимуществените вреди, които са пряка и непосредствена последица от забавянето на делото. Ищецът заплаща държавна такса във фиксиран размер, която за граждани, еднолични търговци и юридически лица с нестопанска цел е 10 лв., а за всички останали юридически лица – 25 лв. От уреждането на иска по чл. 2б от ЗОДОВ като вътрешноправно средство за защита в края на 2012 г. до настоящия момент съдилищата се произнесоха по значителен брой искове и създадоха практика, която макар и не съвсем безпротиворечива и последователна очертава това компенсаторно средство като ефективен способ за защита.
автор: адв. Десислава Хълтъкова,
член на екипа на КК „Велинов и партньори“
