Пет спорни въпроса в областта на принудителното изпълнение получиха отговори с Тълкувателно решение № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС, постановено в средата на м. юли тази година.
Първият от тях е свързан с възможността да се извърши въвод във владение от съдебен изпълнител срещу трето лице, заварено в имота, което твърди, че владее имота преди завеждане на делото, по което е издадено изпълняваното решение. Двете колегии приеха, че това е незаконосъобразно и ако такъв въвод бъде извършен, третото лице, владеещо имота, ще може да защити правата си като в предяви иск по реда на чл. 435 ал. 5 ГПК в едноседмичен срок от узнаване за реализирането на въвода. Ако този срок бъде пропуснат, остава вариантът трето лице да предяви владелчески иск по чл. 75 или чл. 76 от Закона за собствеността.
С тълкувателното решение се прекратяват противоречията в съдебната практика за това дали по реда на чл. 435 ал. 2 ГПК подлежат на обжалване всички актове на съдебните изпълнители, с които се определя размерът на задължението за заплащане на разноски по изпълнението или разпоредбата се отнася единствено до постановлението за определяне на разноски. Прие се, че не следва да се прави такова ограничение и да се обжалват могат всички актове на съдебните изпълнители, определящи размера на разноските за длъжника.
Третият въпрос, на който ВКС отговаря, е за изпълнителния способ, чрез който се провежда принудителното изпълнение на определения от съда режим на лични отношения между дете и родител, на когото не са предоставени за упражняването родителските права. Посочва се, че приложение ще намери процедурата по чл. 528, ал. 5 ГПК, според която, ако детето не бъде предадено доброволно, съдебният изпълнител със съдействието на полицейските органи и кмета, го отнема принудително и го предава на родителя.
Решението внася яснота относно допустимостта трето лице, намиращо се във владение на имот, върху който е насочено принудително изпълнение, да предяви иск по чл. 440 ГПК. Според върховните съдии искът е допустим и в случаите, когато третото лице се намира във владение на вещта, върху която е насочено принудителното изпълнение към момента на запора, възбраната или предаването ѝ (ако се отнася за движима вещ). Изключват се хипотезите, при които това трето лице е упражнило правото си на жалба по чл. 435, ал. 4 ГПК и жалбата е била уважена.
Последният, получил отговор с тълкувателното решение, въпрос, касае изпращането на запорно съобщение до банка, от която съдебният изпълнител е получил отговор, че длъжникът няма сметка в нея. Спорно в съдебната практика е дали това изпълнително действие представлява налагане на запор. Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии приема за правилно, че при такива случаи ще бъде налице действие по налагане на запор, но длъжникът няма да отговаря за разноските по извършването му и те остават за сметка на взискателя.
автор: Кристина Везенкова
